сряда, 21 септември 2016 г.

СМЯХ С ПРИВКУС НА СЪЛЗИ...

ЛЕВСКИ






Васил Иванов Кунчев, по-известен като Левски беше седнал чинно в Райската канцелария.  Опитваше се да не обръща внимание на бюрокрацията, вряща около него, и в която бе затънал целият Рай, особено след пристигането преди няколко години, на голяма група държавни чиновници от висш калибър. Всички бяха обслужвали успешно, според представените препоръките , в продължения на години властта в България и страната явно бе цъфнала, оставаше само да върже. Всички родолюбиви българи, сбиращи се в райската механа „При Странджата” отначало се възрадваха, когато Господ реши да се довери на новаторските идеи, изсипали се като манна небесна на бюрото му. Трябваше, според думите на пристигналите пред райските порти държавни чиновници, успешно  да се променят райските вселения и безусловно да се превърнат в работеща структура,  способна да се погрижи за бързото и качествено управление на райската администрация, състояща се до този момент от един Ключар, един Архангел и няколко ангела, грижещи се за най-неотложните случаи, които възникваха веднъж на 10 000 години.
За няколко години настъпиха сериозни промени. Ключарят Петър, изпълнявал достойно отговорната задача да следи и отговаря за подбора на напиращите да влязат в райските вселения, бе изпратен в пенсия, а на негово място бе създаден отдел „Новопристигнали“ и митническа служба, които много по-строго и отговорно започнаха да следят за попадането на пристигащите души в Рая. Вече го нямаше онзи ежедневен калабалък от мераклии, претендирайки за място вътре само заради това, че приживе са били богоязливи и зачитащи вярата и Божиите закони люде. Архангелът, който бе отговорен за прибиране на душите не успяха да сменят, тъй като пропаднаха опитите им да намерят човек с необходимата квалификация. Пробваха с един отговорен чиновник, племенник на Началника на отдела „КифБанМекГеврек”, грижещ се за непрекъснатия приток на кифли, банички и меки гевреци за закуска на обитателите, но се принудеха да се откажат от него и да върнат Михаил, след като още първата душа, която новоназначения трябваше да прибере, успя да го разубеди и срещу почерпка в близката кръчма и 50 лева, пробута душата на жена си. Човекът таман се беше уредил с млада, двадесетгодишна студентка, която не се притесняваше да изпълнява и най-перверзните му желания и възможността, да освободи място за дългокраката гърла влизайки в договорка с временно изпълняващия длъжността Архангел, му дойде дюшеш. Но това не се хареса на Господ и се наложи на бърза ръка да го изпратят в отдел „МедМасТеч”, където щеше да се грижи за наличието на непрекъснат приток на Мед и Масло в райските чешми.
Бавно и постепенно, всичко се променяше, а Господ получаваше доклади, които показваха, че за душите се прави много повече, отколкото първоначално е заложено в Библията. И го заливаха предложения за промени, които трябваше да превърнат Рая в едно добре работещо Общество.
Така първо се стигна до намаляване дебита на Амброзия. Основната причина бе, че този еликсир, според митовете, е предназначен за консумация само от Боговете, а след като Бог е един, толкова много Амброзия може да породи нездрави настроения у всички, консумиращи Амброзия без ограничение. Нямаше гаранция, според доклад изготвен от 6 ти отдел на РС / Райска сигурност/, организация още нова на години, но вече успяла да завербува огромно количество нещатни сътрудници и платени доносници, че излишъкът от Амброзия, може да доведе до масови мераци за канонизирането на определени индивиди като Богове.
Това стресна Господ и той с въздишка подписа първата в Историята на Рая ограничително постановление. След това по предложение на РС, бе намален и притокът на Божествена светлина, като вместо нея, на видни места в Рая бяха поставени портрети на Бог. Всички да го виждат и да знаят на кого да благодарят за вечното благоденствие.
Последва предложение за категоризация на заслугите към Бог, която всяка една душа е постигнала в земния си път. Тук се появи брожение сред немалка част от райските обитатели, защото те до един бяха праведни хора, заслужили с чест, достойнство и духовност правото да бъдат до Бог, но предупредени навреме от информаторите си, агентите на РС бързо успяха да организират трансфер на най-активните лидери на протеста към Ада. Една сутрин около 4, групи служители на Райска Сигурност нахлуха и отведоха по списък най-активните протестъри срещу новите правила. Останалите активисти, бяха привикани един по един в Централата на РС, построена с доброволен труд преди година и извисяваща се на 100 етажа в облаците, където им бе предложено или да заминат за Владенията на Велзевул със следващия транспорт, или да почнат да донасят за настроенията на останалите недоволни от Демократичните промени.
Господ успя да остане в невидение за случващото, като няколко дни бе ангажиран в заседание по темата за въвеждане на купони за населяващите Рая, с които да получават точно определени количества от меда и маслото, течащи досега свободно в тръбите. Обсъждаше се и въвеждането на купони за дрехи, обуща ,мед, масло .и други безкрайни благини, с които изобилстваше наоколо. Както следва да бъде и в един Рай.
-          Момчета – чудеше се Бог – Ама от Началото на Съзиданието, всичко тук е в изобилие и никога не свършва. Защо сега да ограничаваме безкрайната благодат.
Но опитните чиновници наизвадиха таблици, модели, доклади на известни учени, че изобилието ражда безотговорност и затова често се случва, на дадена чешма да се налага 2-3 човека да се изчакват между 1 и 3 минути, докато единия се напие. Господ се съгласи в името на обещания ред и след месец, вече се извиваха опашки пред чешмите, където довчера къпещите се спокойно в благодат души, днес чинно чакаха да им дойде реда, за да получат по канче масло и чаша мляко от чиновник, който стриктно отбелязваше всеки минал по реда си. Въведе се ред и това, което преди ставаше безотговорно и хаотично за минута, днес вече бе номерирано, класифицирано, уредено и за някакви си 4 часа чакане, всеки минаваше по реда си.
Раят бе достигнал своето съвършенство. Нямаше българин, който да дойде и да не въздъхне с облекчение, когато престъпвайки портите, да не усещаше, че все едно се е върнал пак в България.  Определено имаше и някои деструктивни елементи, най-вече бивши хъшове, опълченци, генерали и войници, пристигнали тук още по времето на войните за национално освобождение и заслужели поборници, които недоволстваха и се опитваха да пречат на Прогреса, но всички опити на РС или Чиновниците да ограничат влиянието им пред Господ удариха на камък.
И ето, днес Васил Иванов Кунчев, по-известен като Левски, чинно седеше пред кабинета на Господ и чакаше да бъде приет. От самото начало този индивид, лежащ на стари лаври, се бе наложил като Лидер на всички тези ретроградни елементи, опитващи се да рушат Системата.
-          Господин Левски – изтръгна Дякона от мислите му гласът на появил се пред него Чиновник – Ще бъдете ли добър, да ме последвате в моя кабинет, където да обсъдим Вашата молба.
-          Не – твърдо отговори Левски – Има приемен ден при Господ, нещо което не помня да се е случвало откак съм тук, така че ще чакам да се видя с него.
-          Но, Вие разбирате, че Бог е много зает – сгърчи се чиновникът в услужлива поза -  Може да не успее да Ви приеме, а не бива  такъв виден гражданин на нашето Общество да остане необслужен.
-          Разкарай се, Байно – процеди през зъби Левски и сините му очи изпратиха такъв режеш поглед към гърчещия се Чиновник, че той предпочете бързо да се изпари в една от многото стаи наоколо.
В това време вратата към покоите на Господ се открехнаха пред него и през процепа се промъкна един служител, мъкнещ огромно количество папки. Васил Левски съзря възможност и с решителност, превърнала го от Дякон в Ръководител на Освободителната борба, стана, прекоси на 3 крачки коридора и слезе в предверието на Божия кабинет. Секретарката, назначена да брани Бог от всякакви нахали, дето и без това по цял ден само негодуваха срещу Системата се изправи в опит да препречи с безтленното си тяло вратата към покоите, но Левски бе минал през достатъчно битки с поробителя, чорбаджии и предатели, за да му се опре една макар и дългокрака секретарка, просто я подмина и нахлу при Господ.
-          Господи – с развълнуван глас извика той.
-          Василе? – невярващ на очите си излезе иззад бюрото си Бог – Влизай. Какво има, защо си така развълнуван, Сине?
-          Другарю Бог – развълнувано нахлу секретарката, следвана от няколко човека от РС – Опитах се да го спра, но той влетя.
-          Какво ? – прогърмя страшно гласа на Господ, пълен с Ярост, а над главите на пристигналите агенти на Райска Сигурност започнаха да се сбират тъмни, градоносни облаци. – Как ще спирате Васил Иванов Кунчев, ако той иска да дойде при мен?! Или искате да изпитате моя гняв и да се провалите в бездънния Тартар. И престанете с това „Другарю Бог”.
-          Извинете – заотстъпваха назад всички, треперещи да не станат жертва на Божия гняв .
Последна излезе секретарката и внимателно затвори вратата след себе си.
-          Трудно вече се стига до теб, Господи – поклати глава Васил, отпускайки се на едно кресло – Молби, резолюции, обяснителни записки защо е необходима срещата… Остави се, ами и проверки за оръжие и пръстови отпечатъци… Малко пресилено ми се вижда всичко това, а на теб?
-          Уф, Василе – поклати глава Господ – Уж за добро го мислех, а то какво излезе… Но вярвай, ще се промени.
-          Дано, Господи, защото аз и другите вярвахме в теб и тази сила ни водеше и ни зареждаше с енергия, неотстъпчивост, воля за победа над злото. Не ни разочаровай.
-          Работя по въпроса, Василе – успокоително вдигна ръка Бог – Не искам размирици тук, а се оказа, че дай на българина власт и виж как гради Ад.
-          Моля те, Боже – склони глава Левски – Да ми разрешиш да се върна в България. Затъжила се е душата ми. Искам да видя как цъфти Родината, за която положихме кости. Да целуна още веднъж земята българска, да подишам аромата на гората, да послушам румоленето на потоците, да се усетя полезен за България.
Господ се замисли, вперил поглед в най-личния от всички поборници, събрани в Рая и като въздъхна, кимна в съгласие.
-          Така да бъде, Василе. Къде искаш да те върна. В София, там където те обесиха, или в Къкрина – там където те заловиха?
-          Върни ме Господи във вековната гора над Карлово. Там, където хайдути са се крили и са пазили българското и вярата… До потока под големия вековен дъб, където обичах да играя като дете. Този дъб, от майка си знам, е оцелявал 500 години, няма как да не е оцелял още 150.
-          Да бъде, Василе и дано разбереш дали работи в твоята България тази прословута система на Демократични промени, които всички ме убеждават, че е за добро – махна с ръка Господ и ярка светлина обгърна Левски.
Тленното тяло на Апостола лежеше отпуснато на земята, а сетивата му се мъчеха да доловят песента на птиците, звука на гонещата се в потока вода, аромата на вековни дървета. Лежеше със затворени очи и бавно се опитваше, да попие битието около себе си.
-          Ей, аркадаш – стресна го силен глас – Ай, гид бе. Да не дойда да ти смажа чутурата с някой кърпел. Какво си се изпънал като лехуса . Де гиди пияници. Така не се работи. Ай, сиктир.
Левски отвори очи, невярващ на чутото. Все едно се бе върнал в своето детство, когато турците крещяха така на българчетата. Но това бе преди повече от 150 години. Отвори очи, надигна се и се огледа. Лежеше на изорана до пръст поляна, с огромни коловози, изкопани от преминаващи превозни средства. Срещу него ръмжеше огромен зелен звяр, а отгоре му един пехливанин ядосано говореше в някаква кутия, допряна до ухото му.
-          Легнал ми тука един и пречи. Напил се като мотика. Аз план имам да гоня. Ако довечера ТИР-а не тръгне, Мустафа ще дойде и ще отреже от парите на всички… Нали уж имахме уверението, че никой няма да пречи, а тоя тук лежи… Ми пред камиона, къде?!...  Ми де да го знам. Еко-защитник сигурно. И облечен като клоун…  Айде идвайте се оправяйте, щото нашия човек на митницата е тази вечер и камиона трябва да е в Истанбул утре сутрин.
Пехливанинът скочи на земята и наежено се приближи до Дякона.
-          К‘ъв си ти, бе, гяур – злобно процеди през зъби, като започна да запретва ръкави на ризата си – Сега ще те смачкам, дето пречиш.
Ръката му се изстреля към лицето на Левски, но уменията, придобити от времето на Легията в Белград, заедно с каляването на тялото в годините, когато обикаляше Отечеството не го бяха напуснали и като се отмести леко, хвана ръката на побойника и дръпвайки го рязко напред, подложи крак и го просна в калта.
-          Оу, майчице, бият ме – изпищя като девойка здравенякът, като усети тежкия крака на Левски да стъпва на гърба му и го притиска обездвижен на земята.
-          Кой си ти, отговаряй мекере – изсъска Апостолът .
-          Аз съм Рашид, шофьор съм – проплака бабаитът – Тук сечем, план гоним.
-          Къде е гората, къде е стария дъб? – гневно се оглеждаше около себе си Левски, невярващ на очите си. – Отговаряй, турчино.
-          Ами отсякохме ги, за износ. – вече ронейки сълзи проскърца пехливанинът – Вече трета година сечем тук и изнасяме за Турция.
В това време измежду дърветата в далечината изскочиха десетина човека с брадви и с викове се понесоха към двамата. Апостолът се загледа в приближаващата се пасмина, която явно имаше намерение да се разправи с него и си спомни за битките, които бе водил с подобни, размахващи брадви зверове преди век и половина. Групата наближи и спря на десетина метра от него, изригваща агресивност.
-          Пусни, го бе, мама ти ще разплача – изрева един мургав дебелак, излъчващ заплаха и явно ръководител на останалите – Сега ще ти отрежа главата.
-          Какво сте , Вие ? – спокойно попита Левски, без да отслаби натиска над залепения за земята турчин – Като гледам, май цигани ми се чините. И пак не сте си научили урока за толкова години, а? Типично по цигански.
-          Какъв урок бе, караконджул – изрева Дебелия – Сега ще ти дадем урок на теб.
-          От време оно всички цигани се бяха научили много важен урок – усмихна се лъчезарно Дяконът , бъркайки отзад в пояса – На престрелка не се ходи с нож, ама нейсе, забравили сте. – И като извади ръка изпод сетрето, в нея заблестя със страшната си мощ тежък барабанлия, спасявал го толкова пъти в тежки ситуации.
Циганите се спогледаха, когато над главата им изгърмя като топ звукът на барабанлията. Втория свинец вдигна прах пред краката им и след секунда, брадвите бяха захвърлени, геройството на тълпата изчезнало, а пред очите на Левски се мяркаха само мятащите се цигански задници, набиращи скорост по посока на градчето.
-          Циганска работа – въздъхна Левски и прибра пищова, след което се наведе над проснатия турчин – Ей, читак, само веднъж ще те питам и след това ще те гръмна. Какво става тук.
-          Ама, Господине, ние само сме работници – проплака поваления – Идва бея, плаща , урежда документите с горското и ние после режем, товарим и заминава за Истанбул.
-          Странно – промърмори Левски – Всички горе мислихме, че вече няма турско робство, а пак бей, пак Истанбул.
-          Ама то робство няма – побърза да се обади натиснатият  в земята Рашид – Бея си плаща на горските, а те са си българчета.
В този момент през полето към тях зацепи някакво чудо, което виеше на умряло и светеше със синьо-бели светлини. Левски се загледа в бързо приближаващата се механична каруца, както той я определи и дори успя да разчете с левския си взор надписите отстрани.
-          Полиция. Това заптии ли са ?
-          Какви заптии бе, ти от кой век идваш.- изненадано го изгледа отдолу Рашид – Полицаи са си, наши български.
-          Защо наши – погледна го Апостолът – Ти нали си турчин?
-          Че аз като съм турчин, да не би да не живея в България. – изуми се Пехливанинът и след това като внимателно огледа Дяконът, подозрително попита – Ти, май не си оттук?
-          От тук съм. Ей там съм роден. В Карлово – махна с ръка към близкото градче Левски.
-          А как се казваш, и аз съм от Карлово, ама не те знам – подозрително го огледа пак Рашид.
-          Васил се казвам – бе отговорът – Но всички ме знаеха като Левски.
-          Стига бе – смаяно отмести крака, който вече не го притискаше към земята Турчина и се надигна – Ама верно ли си Левски? Оня Левски? Дяконът?
-          Аз съм – поклати глава Апостолът на Свободата – Чувал ли си за мен?
-          Как бе, бачо Василе – стисна ръката му с две ръце турчинът – Ти си национален герой. Всички в тебе се кълнем.
-          В Мен? И турците? – невярващ го изгледа Левски.
-          Всички, няма българи, няма турци, няма цигани – всички в теб се кълнем. Защото немотията, бачо Василе, не избира по етност. Не я интересува дали си българин или турчин, като няма с какво да нахраниш децата. И българските, и турските деца по един начин плачат, като са гладни. А ти, ти не си ни делил.
В този момент до тях се закова виещата каруца и от нея изскочиха трима полицаи.
-          Не мърдай, вдигни ръце – изрева единият от тях, докато другите двама с пистолети в ръце, обградиха Левски – Хвърли оръжието на земята.
Левски вдигна ръце, но внезапно пред него се хвърли Рашид.
-          Чакайте, свалете пищовите. Това е Левски бе. Върнал се е – размахваше ръце пред Васил турчина – Секачите го нападнаха с брадви, затова извади пушкалото, ама нищо не им е направил. Свалете. Човекът не е от това време.
-          Ей, Рашид , махай се оттам – замаха му полицаят – Казах на земята Левски ли си , ЦСКА ли си.
-          Спокойно, Рашид – благо се усмихна на Турчето Левски и хвърли пищова на земята, а после подаде ръце. Вместо веригите, които познаваше, сега на ръцете му сложиха тънки гривни, белезници им викаха. И го натъпкаха в каруцата, както разбра, автомобил я наричаха. След това с виеща пронизително сирена се понесоха към Карлово.
В Полицейското, което не приличаше на стария конак, го записаха, после му направиха фото и го блъснаха в една килия. Левски се огледа и забеляза, че няма голяма разлика от килиите, в които бе прекарал последните месеци от живота си. Все така мрачно място. Все така една метална кофа в ъгъла за човешките нужди, все така влажно и студено. За 150 години май българските зандани, не бяха познали прогреса и не се различаваха от турските по негово време.
Пред решетките застана един дребен човечец, който почна да го оглежда отгоре-надолу. Дяконът вдигна сините си очи и впи открит поглед в стоящият отсреща.
-          Хм, казват, Левски си бил, а? – подигравателно запита новодошлият. – Аз съм полицай Владиков.
-          Владиков? – вдигна вежди Левски – Да не си роднина на Владиков, хъша. Дето дядо Вазов писа за него. Знам пра-дядо ти. Голям Българин.
-          Абе к‘во ме топли мен дали е голям или малък. Като е бил такъв голям поборник, защо не е оставил едно гърне с жълтици, да помисли за нас, ами тръгнал хъщ да става – процеди ниското човече – Няма да се разправям с теб. Звъннах в София. Ще дойдат от там да те видят и да се разберат с теб. Нека те решават, ако искат в болница, ако искат в лудница. Нека те решават.
Дяконът изкара тежка нощ. Не можа да заспи и непрекъснато премисляше чутото от Рашид. Турчин, а как го бе посрещнал, като разбра кой е. А този, Владиков… Дядо му такъв патриот и поборник за българското, а той мазен, незаинтересован, груб… Имаше нещо сгрешено в тази Държава, а това със София… Нямаше хубави спомени в София. Там се срещна с бесилото. И безсмъртието, но…
В десет сутринта двама полицаи отвориха вратата на килията и му махнаха да излезе. Поведоха го по дълъг коридор, а после влезе в една голяма стая, явно на Началника. Зад бюрото седеше униформен мъж, но от столовете около дългата маса скочи енергичен човек и се спусна към Апостолът. Грабна ръката му и с вълнение почна да говори:
-          Дяконе, не мога да опиша какво е усещането, че Бог те е върнал отново при нас. Аз съм Кметът. Слава Богу, че си пак тук и пак ще ни поведеш – нареждаше Кметът със сълзи в очите – Губим пак битката, Дяконе. Отново искат в твоето Карлово да пее ходжа и турците да се молят на Аллах. В твоя град, Апостоле.
В това време вратата се отвори и влетя група от няколко човека, предвождани от дребен мургав нахал.
-          Искам този мъж да бъде задържан и съден за език на омразата и посегателство срещу невинни граждани от ромския етнос – посочи Левски той.
-          Ти, чуваш ли се бе? – скочи срещу него Кметът – Това е Дяконът. Левски! Вместо да благодарим, че отново е сред нас, ти искаш да го съдиш.
-          И това е доказателство на нашето твърдение, че Левски е бил и си остава терорист. – вече на висок тон започна да пледира Защитникът на циганското малцинство – Идва след 150 години отново и кое е първото, което прави? Вади пистолет и плаши мирни роми.
-          Роми? – обърна се към Кмета Левски.
-          Така е прието днес да се наричат ромите – поклати глава Градоначалникът.
-          Никакви роми не бяха, байчо – пристъпи крачка напред Апостолът и това накара цялата групичка да се свие. – Бяха цигани, които сечаха българската гора, за да я изнесат в Турция. А когато ги спрях, скочиха с брадви срещу мен.
-          Ето – успокоително замаха с ръце Кметът – Било е законна самоотбрана.
-          Не, този човек разрушава европейските директиви. – скочи пак мургавият софиянец – Кой си ти, че ще казваш кой-крив, кой-прав. Такива като теб днес поставят под въпрос нашата европейска ориентация. С какво право, ти терорист срещу законното правителство тогава, ще се връщаш днес и ще разрушаваш Законите на Толерантността?
-          Аз съм Левски – строго го погледна Дяконът – И извоювах това право като увиснах на въжето за тази държава. За да я има.
-          Ами пак трябва там да увиснеш – разпеневи се Защитникът на ромския етнос – Заради такива като теб, Европа не ни иска.
Спорът щеше да се разгори още, ако внезапно в кабинета не влязоха няколко други издокарани в костюми люде. Началникът скочи и след невидимо мигване от страна на новодошлите избута малката групичка, заедно с Кмета навън.
-          Особено ми е приятно господин Левски, че имам честа да поздравя един герой на България – високопарно започна единият от пристигналите – Нашата парламентарна група иска да реформира съществуващата днес олигархия, като я замени с наша, която ще помага да станем по-европейци и от самите европейци. Затова Ви молим, да се подпишете под нашата петиция за евро-атлантическите приоритети и смяна на Съдебната система.
-          Абе, хора – поклати глава Левски – Абе какво става в тази държава? Циганите секат гората, турците ми целуват ръцете, а българите ме затварят и искат да ме съдят.
-          Вижте, господин Левски – лидерът на делегацията придърпа един стол и седна – Вие не разбирате съвременните евро-ценности, които изповядва българския народ. Ние вече сме европейци, част от европейското семейство.
-          И кой, Господине влиза в това семейство? – попита подозрително Дяконът.
-          Ние, Германците, Англичаните, Французите… започна да изброява Костюмарът.
-          Тия, които не си мръднаха пръстите, докато избиваха Народът ни, колеха ни, преследваха ни – Левски беше загубил търпение – А къде са русите? Къде е Дядо Иван?
-          Ама нали Вие казахте, че този, който ни освободи, той ще ни пороби.? Руснаците ни освободиха. И после ни заробиха.
-          И сега сме под руско робство? – намръщи се Левски – Посочете таборите им, къде са разположени и да вдигнем народа.
-          А, не – вдигна успокоително ръка  депутатът – Има бази на нашите атлантически съюзници, които ни пазят от руска агресия. Турция охранява небето, Америка морето.
-          Турция? Америка – невярващ на ушите си повтори Левски – Дали сте небето на Турция и морето на Америка? И не са Ви обесили още?
-          Моля, моля – обидено скочи Депутатът – Ние сме част от евро-атлантическото семейство. Путин ли ви прати, да оглавите петата колона на русофилите? Вие не сте българин. Вие сте путинофил, който предава Родината си за рубли.
-          Какво? – скочи Левски със святкащи очи – Заради тази Родина умрях, а ти мекере турско…
-          Американско – поправи го Депутатът – аз съм привърженик на Демокрацията, а ти, ти ще трябва да се върнеш там, откъде си дошъл, за да не объркваш народът, приел вече благоденствието, което му осигурява Европейския съюз и НАТО.
Левски бе готов да докопа този самодоволен устатко за гърлото, но седящите нащрек полицаи го хванаха и издърпаха назад.
-          Пуснете го – прозвуча като камбана гласът на Висок, представителен мъж в разцвета на своите 50 години – Всички вън, ще говоря с Дякона насаме.
Като че ли бурен вятър премина през Канцеларията и след мига, вратата се затвори, оставяйки Апостолът в компанията на здравия и знаещ силата си мъж.
-          Аз съм Министър- Председателят на България в момента, а как да ви наричам… - започна с уважение Новодошлият .
-          Байно е добре – усмихна се Левски.
-          Не е удобно някак си – почеса се по главата Държавникът – Аз съм Генерал и знам какво е да уважаваш героите. Знаете ли, че в моя кабинет виси Ваш портрет и всеки ден започвам деня под вашия строг поглед.
-          А защо тогава сте допуснали да секат гората, да искат право за хора, нападащи с брадви, да живеят бедно и българи, и турци. Защо сте дали на Турците, които ни колеха, сега да ни пазят. И от кого ни пазят, Байно?
-          Генерале – поправи го с усмивка Премиерът. – Ами знаеш ли, Бачо Василе,  сложно е. Ние сме евро-атлантици, трябва да слушаме началниците от Брюксел и Вашингтон.
-          А ние се борихме сами да сме си началници – поклати глава Левски.
-          Е, пари няма, бедна държава, лош материал – вдигна рамене Министър – Председателят – Нямаме политическо мнозинство. Има плаващ кворум, непрекъснато водим преговори с партньорите…
-          Чакай, генерале – прекъсна го Апостолът – Какви партии, какви кворуми. Народът е важен, Народът. А Вие сте го забравили.
-          Не е така, Бачо Василе – свойски го потупа по гърба Премиерът – Не знаеш какво ми е, когато Папи ме галят по главата. Или когато идват турци, англичани, холандци, американци и чувам „Конграчулейшън”. Знаеш ли какво е това?
-          Не искам и да знам – поклати глава Левски – Борихме се, умирахме за тази България, а днес за едно конграчулейшън сте разменили всичко, за което ние жертвахме най-скъпото си.
-          Ами как да ти кажа, Бачо Василе – нови времена, нови предизвикателства.
-          И какво ще стане сега? – тъжно попита Левски
-          Ами ще си строим магистрали, ще взимаме кредити, ще укрепваме българо-американската дружба и ще сме част от европейското семейство. – спокойно започна да изброява целите на българското бъдеще Премиерът. – И ще се борим за Демокрацията. Ако е необходимо, ще се борим до последния българин за нея.
-          Срещу кого, Генерале? – тъжно го погледна Дяконът .
-          Срещу Путин, русофилите, БСП и петата колона на руснаците, срещу всеки, който е против евро-атлантическото ни бъдеще.
Генералът стана делово.
-          Разпоредил съм се да те пуснат, Бачо Василе. Разходи се, ослушай се. Виж какви магистрали са построени, виж постиженията, които аз направих, а следващите няма да могат да боядисат.
Генералът излезе да води важните държавни дела, а влезлите полицаи свалиха белезниците и изведоха Левски навън от Управлението. Козируваха и се върнаха назад подхилвайки се.
Васил Иванов Кунчев погледна небето, което беше почнало да потъмнява от настъпващия мрак и влезе в близката градинка, където се издигаше бронзов паметник. Приближи се и прочете:
„Васил Иванов Кунчев – Левски”.
Паметникът представляваше негов образ, с легнал в краката му лъв. Загледа се в образа от метал, когато чу зад гърба си шум. Обърна се. Срещу него се клатеше 16 годишно хлапе, което се приближаваше, държейки нож в ръката си.
-          Ей, морук – с натежал от абстиненцията глас изръмжа хлапето – изскачай от парите.
-          Знаеш ли кой съм, момче? – тъжно попита Левски – Прибери ножа и седни да поговорим.
-          Давай парите, мършо – извика малкия – нямам време да си лафя с теб.
-          За какво са ти  - изгледа го тъжно Левски
-          За дрога, за какво – изцъкли очи вагабонтинът – Айде, давай мангизите и ще живееш.
-          Да живея – усмихна се Левски тъжно – Веднъж умрях за тази Държава и Народ, а ти тука ме плашиш с нож.
-          Кой си ти бе, дъртак – изсъска младежът приближавайки се.
-          Аз съм Левски, момче.
-          Пука ми – изхили се диво момчето и ножът потъна между ребрата на Апостола – Аз и без това съм от ЦСКА.

Душата на Левски отвори очи и видя загрижените погледи на събралите се около него сенки на хилядите герои, намерили признание в Рая. Тук бяха Караджата, опълченците, Странджата …
-          Как си бачо Василе – попита Доктор Соколов, като внимателно го повдигна – Зле ли е долу?
-          Не питай, брате – надигна се Левски.
Изведнъж тълпата бе разбутана безцеремонно и пред Дякона застана самия Господ, запасал пищов и два пантрондаша.
-          Върна ли се, Василе – строго го изгледа Бог – Радвам се. Таман навреме. Вазов вече пише втора част на „Под Игото”, Адолф и Сталин пращат помощ от Ада. Да се стегнем и ние и да си върнем това, което ни принадлежи.
-          Какво става, Господи? – неразбиращ попита Дяконът.
-          Опитах се да направя от България рай, Василе – поклати глава Господ- А пустите му бюрократи български, от Рая направиха България. Нека си върнем това , което е наше. Днес тук, а утре и долу, в България.
Душите на умрелите герои за Българската държава не се поколебаха и след секунди хиляди полетяха срещу Цитаделата, където се окопаваше за последен бой успялата райска бюрокрация, опитала се да се бори до пълната победа на Евро-атлантизма и Демокрацията…



Няма коментари:

Публикуване на коментар