Минералните бани в китното
планинско градче, отдавна бяха
препълнени с пенсионери, които рано-рано се бяха събудили с благодарност към
Всевишния, че още един ден ще бъде отметнат в календара. А голямата конферентна
зала в Парк-хотела извисяващ се над града, още стоеше празна, въпреки обявеният
начален час за започване на Голямото умуване, което щеше да спаси България. От
близо 600 мераклии да се наредят около Държавния казан, едва десетина бяха
слезли навреме, явно не успели да се възползват докрай, от безпаметното пиене и
безразборен секс между партийни членове и членки предната нощ.
Тези събития се организираха
редовно от Партиите, тъй като сплотеността в редиците им трябваше непрекъснато
да се заздравява, поради факта, че всичко кадърно бе или напуснало Татковината,
или си се занимаваше със собствените проблеми. Що се отнася до останалият на
разположение човешки материал, то той основно се чудеше как да изкара някой лев
за деня без да положи кой-знае колко усилия. А няма нищо по-обвързващо между
членовете и членките на всяка Партия, от съвместното пиене придружено с викове
„Да живей”, а след това, който успял да не заспи от леещия се алкохол, успяваше
и да заздрави връзките с някоя чужда партийна другарка. Или другар.
Пред залата, разтревожени
момичета , нервно се споглеждаха очаквайки Партийния лидер Многолай
Тюфлеков да се появи всеки миг и да
вдигне скандал, че мероприятието се проваля. Те дори не подозираха, че Многолай
още не можеше да се нарадва на доверието, гласувано му от млада партийна съратничка, изпълняваща
отговорната роля да се грижи за публичния му образ и други не толкова публични
щения. Въпросната активистка, в момента
доверчиво бе положила крака на раменете на Партийния Лидер.
Многолай Тюфлеков за кратко се бе
превърнал в основна новина на всички медии. Самият той доскоро бе член на
гилдията, която всеки ден се блъскаше от сутрин до мрак, хвърчейки от събитие
на събитие, в опита си да открият нещо като труп, кръв или изневяра, с което да
спечелят благоразположението на Главните редактори и да успеят да оцелеят още
месец. Тюфлеков бе успял чрез прибежки, припълзявания и кръшни чупки в долната
част на гърба пред Властта, да надмине
всички „нещастници”, дето си мислеха, че с много работа и талант се поема по
магистралата на Успеха. Дори американците бяха замлъкнали смаяни пред
неизчерпаемия му талант, когато направи импровизирано студио на най-голямата
телевизия в Света, ползвайки хотелска
стая за 25 долара близо до Сиатъл и предаваше за цяла България оттам.
Израснал в малък провинциален
град с население около 400 000 жители, Тюфлеков знаеше, че малката сцена не е
за него. Още повече, че му излезе и музикален прякор „Кавалът”, който кой-знае
защо, всички свързваха не с уменията му да духа в този стар, народен
инструмент, а с талантът му да музицира кратки музикални произведения за
духовата секция на Оркестъра, известни като „минуети”. Тюфлеков беше виртуоз да
музицира и от всяка свирка можеше да направи цяла оратория. Да не говорим за
гениалните му умения да върти полукълба в кръшни танци пред всеки уважаващ се
Политик от висок ранг.
Но пробивът при него дойде,
когато един известен финансист, по-известен с умението си да пее фалшиво го
видя и го прибра под крилото си. Защото що за финансист си, ако крилцата ти са
малки, а мераците – големи. А големите мераци, изискват и големи крила.
Тюфлеков успя да влезе под кожата на Финансиста, който имаше повече пари
отколкото мозък, поради факта, че парите бяха чужди и Многолай почна да черпи с
пълни шепи. В името на големите крила.
И днес, този Майстор на
придвижването по корем се потеше над младата пиарка, пуфтейки като бик и
псуваше, защо бе сменил шампанското, с което бе свикнал, с тази пуста мастика
предната вечер. Няколко пъти бе започвал партийната другарка и тя с готовност
отваряше душата си и всичко друго, а той не можеше да стигне до удовлетворение.
На два пъти бе замирисало на изгоряло от партийната функционерка в резултат
на безкрайните фрикции , а краят за Тюфлеков
все не идваше.
- Ох,
Муцко – изстена девойката с политически мераци – Пак ли не можеш да свършиш.
Долу сигурно вече ни чакат, а и мен почва да ми е дисконфортно.
- Мамка
й и мастика – задъхано процеди Многолай – Пак почна да мирише на изгоряло.
- Айде
да спираме вече, моля те – едва ли не проплака
момето – После ще продължим. Долу сигурно те чакат.
- Да
чакат, мамка им. Докато не свърша, не ставам – още по-запухтяно изсъска Тюлеков
и продължи със срамните движения в кръста.
- Ако
искаш да пробваме с устичка, добра съм, така казват – апетитно изпъчи устни
девойката, която се надяваше да стане поне Парламентарен секретар – Може да
помогне.
- Няма,
мама му – изрева Тюфлеков – Щом съм казал така, така ще бъде. Ако ще да се
запалим.
Девойката погледна към
пожарогасителя, който в една от почивките бе домъкнала в стаята от пожарния кът
в коридора, веднага след като охраната бе почукала предната нощ с извинение, че
търсят дали няма пожар в Хотела Надяваше се, че няма да й се наложи да го
ползва и Председателят ще успее да постигне задоволство. А нейните болки и
дискомфорт са без значение пред надеждата за място в Парламента.
- Говори
ми мръсотии – простена Тюфлеков, вече почти достигнал пред-инфарктно състояние.
- Бойко,
Миков, Царят, Доган… Бойко, Миков, Царят, Доган… Победа, Победа, Победа над
Бойко, Миков, Царят, Доган – с перверзен глас почна да шепне пиарката и това
отприщи задържаният до сега от мастиката бент на Председателското удоволствие.
- Дааааа
– изкрещя Тюфлеков и изригна като малък вулкан. – Страхотна мръсница си.
- Мммм
– притисна се в него изцедената девойка – Ако знаех колко си перверзен, отдавна
да съм те повторила.
- Слез
долу и кажи че идвам. Да не се туткат – строго, възвърнал си образа на строг
партиен Лидер подхвърли на път към банята Тюфлеков .
А в този момент, асансьорите долу
изсипваха неуспелите да преодолеят махмурлука партийни активисти, но
отговорната партийна задача да оправят Държавата и Народа, разбира се, след
като оправят себе си ги зареждаше с енергия.
От асансьора гордо издокаран в
сигнално жълто слезе Ярко Ярков, по-известен като Ярката, местен лидер на
Партията в един малък провинциален град, придружен от красивата си секретарка
Дивка – момиче, което знаеше кога да мълчи, кога да говори, кога просто да
лежи, за да напредне в кариерата.
Веднага около него се събра малка
тълпа от делегати от родното му място и околията. Сред тях имаше както красиви
девойки, мечтаещи да намерят правилния чичко, който да се разведе и да поеме
разходите им в бъдеще, така и здрави момчета, които от толкова бой по залите,
бяха загубили толкова много мозъчни клетки, че останалите живи, според думите
на Ярко когато нямаше опасност да го чуят, ги ползваха предимно за пазене на
равновесие. Но най-преобладаваща част от групата несъмнено бяха делегати, които
гордо носиха званието „Оператор на Биологична Единица” според Националния
класификатор на Професиите. Въпреки че, хората от града, с малко разбиране и
знания за отговорната им трудова дейност си разрешаваха да ги наричат просто
овчари.
- Добре,
пийнахме, хапнахме – започна Ярков, когато Витьо Шаолина, едно от здравите
момчета, явно ръководител на групата го прекъсна шеговито…
- Викаш
свършихте тези три неща…
- Витьо-о-о
– уж ядосан го погледна Ярко, но вътрешно се пръскаше от гордост, че всички
знаят, че Лидерът не остава на духо. – Не разваляй дисциплината сред колектива.
- Айде,
стига Шефе – подкачи го едно от девойчетата – търсачки на съкровища в
билетчетата на Лотарията – Целият хотел се тресеше
- Ма
моля Ви – вече едва сдържайки приятните емоции от признатия успех на
член-ударник, скромно наведе глава Ярков – Недейте пуска интриги. Знаете, че
съм женен…
- Е,
като си женен, да не си сакат, бе – подхвърли един от специалистите по
психолингвистика на едър рогат добитък в групата – Нали два пъти минах покрай
стаята ти тази вечер… Явно друго си е от кокошка, да минеш на бройлер…
Групата избухна в смях, а Дивка
се изчерви с достойнство и наведе глава.
- Спокойно,
мила – прегърна я една красива руса мацка от групата, на която всички викаха
Дева – Не им обръщай внимание.
- Ама
ние нищо не сме правили, само спахме – опита се да се оправдае Дивка – нали го
чу още снощи като каза, че само ще спим.
- Ох,
дете – засмя се Дева – Ако се пазиха такива обещания дадени от мъжете, досега
Човечеството да е изчезнало. Поне справи ли се или пак както миналия път –
започната и недовършена?
- Ами
как да ти кажа – позасмя се Дивка – Няма да кажа нищо, защото сама разбираш, че
просто сме спали, но се носят слухове, не от мен разбира се, че едно вкарване и
изкарване оргазъм не носи…
Двете жени се засмяха
гръмогласно, което веднага предизвика вниманието на цялата група, но Дева бе
дясната ръка на Якимов и никой не искаше да се заяжда с нея, затова един строг
поглед , прекрати мераците на мъже и жени да подхвърлят нещо пиперливо.
- Моля,
влизайте в залата – премина покрай тях едно момиче с бадж, подканящи делегатите
да заемат местата си.
- Айде,
влизаме и както съм Ви казал – бързо даде инструкции Ярко – Гледате мен и
когато аз пляскам, пляскате и Вие. Ако излеза да говоря, като свърша, много
пляскате и викате одобрително.
- Ако свършваш както при други
случаи, дорде започнеш речта и трябва да почнем да ръкопляскаме – прошепна
Дивка на Дева и двете отново избухнаха в луд смях.
Цялата група се отправи към
залата и се настани на посочените от Ярков места, а той се впусна наред и почна
да се здрависва с всяко що-годе познато лице, като особено наблягаше на тези,
които са ги показвали по телевизията. Прегръщаше, потупваше по рамото, смееше
се гръмогласно, изнасяше представление, на което дори Чаплин би завидял, ако
гледаше отгоре, а хората от групата го следяха лесно в тълпата заради ярките
жълти дрехи и цъкаха с език или ахкаха пред този местен титан на партийно
влияние. Вярно, че повечето хора прегърнати от Ярков не можеха да се сетят дори
за името му, но те бяха вряли и кипяли в тези игри и знаеха правилата, така че
не се дърпаха.
- Приятели
– прозвуча гласът на водещата Събитието – Нека със ставане на крака и
ръкопляскания да посрещнем нашия Водач и Лидер, господин Тюфлеков.
Ярко дотича до мястото си и бурно
започна да ръкоплещи. Видели това, всичко ентусиазирано и отговорно последваха
примера му, докато между тях величествено се появи Тюфлеков и без да се
усмихва, с вперен в бъдещето отговорен поглед се придвижи до трибуната. Качи
се, обърна се към залата и леко кимна, жест който бе репетирал с часове
пред огледалото, мъчейки се да постигне
онази благородна незаинтерисованост, която само един Цар бе успял да
демонстрира в България и бе предал единствено на Бодигарда си.
- Моля
станете за Химна – обяви водещата.
Залата шумно се заизправя, а Ярко
Ярков успя да се наведе и да изсъска на
групата около него
- Да
пеете, ей, да не ме излагате
В залата гръмна запис на „Мила
Родино”, а Тюфлеков сложи ръка на сърцето си, както бе виждал да правят
американските президенти. Ярков не беше виждал този жест досега, защото не
знаеше дали Америка има Парламент или Президент, но веднага последва жеста и
отвори уста да запее.
И изведнъж се оказа, че не знае
думите. Напъна се да се сети, но напънът доведе само до усилие на въздуха в
червата му да потърсят начин да излязат и Слава Богу, че успя, въздухът де, да
се промъкне незабележимо през портите, разделящия вътрешния мир от външния
свят. Погледна до себе си и с ужас видя, че целия ред го гледа в устата с
очакване.
- Какво
правите, бе- изсъска Ярко – Пейте!
- Ами
да пеем, ама не си ни дал текст – наведе се към него Витьо Шаолина.
- Ма
това е химна, бе – вече позеленял от яд обратно изсъска Ярков.
- Ами
като е химна ти го почвай, а ние ще те следваме – не остана длъжен Витьо, който
беше почнал да се дразни на високомерното отношение на останалите партийци,
включително и Ярко, към него и момчетата му.
- Като
не го знаете, поне си отваряйте устата – вече бесен от злоба повиши тон
местният партиен фактор.
- Като
теб, нали – процеди Витьо и кимна на момчетата си, които изведнъж гръмко запяха
думите „Горда Стара Планина”…
Оказа се, че спортистчетата,
които Витьо бе довел, до един знаеха химна и мощните им гласове изпълниха
залата, където останалите делегати също отваряха уста, но звук нямаше.
„Мила, Родино, Ти си земен рай” –
пееха спортистите, без да им са необходими американски жестове или български
тарикатлъци, за да отсрамят партийната сбирка. И като че ли техните гласове
заглушиха мрънкането на останалите близо 500 човека, които явно като Яким не
успяваха да налучкат думите на Химна. Все пак повечето от тях бяха по-запалени
по пари и кариера, отколкото по учене на история, литература, химни и други
подобни простотии. Да не говорим, че повечето нямаха проблем да запеят
известните хитове от Чалкотеките :“Беззъби баби ще целувам до забрава“, „Бял
Мерцедес ми дай, не ми пробутвай таз Тойота“ и дори „Само ти сърце, си ми
останало за ядене“.
Химнът отзвуча и залата се
отпусна морна в столовете. Бяха изпълнили едното досадно задължение, да стоят
прави на някаква песен отпреди 140 години, а сега предстоеше нещо важно. За
тях. Щяха да се разпределят квоти, кандидати, помощници… Идваха избори и всеки
си се представяше като важен фактор в бъдещето Управление. А беше известно, че
само Факторите нямат проблем с постъпленията.
-
Приятели – изтъпани се на трибуната Тюфлеков –
Събрали сме се тук, за да се подготвим за предстоящите важни събития, които са важни
за мен, пардон за нас. Имаме всички шансове, да спечелим следващите избори,
защото притежаваме това, което е най-важно за успеха в едни избори – имаме
достатъчно пари.
Чувайки тези думи, Ярко усети
разливащата се по тялото му топлина. Откакто се помнеше, винаги искаше да бъде
известен и богат. Беше станал известен, благодарение на няколкото осъждания,
криминални регистрации, непрекъснати мишкувания, но всичко това бе на дребно.
Сега пред него можеше да се разтвори вратата към Успеха. Беше си намерил Партия
и Лидер, които нямаше да се притеснят нито от криминалното му минало, нито от
ужасяващото му боравене с езика, да не говорим за подигравателните
подсмихвания, които го съпътстваха, било на Улицата, било в заведенията.
Лидерът искаше верни хора, които да могат да прибират за себе си, за да
прибират и за него.
-
Ние сме много и сме бъдещето. Важното е, да не
гледате какво правя, а какво Ви казвам. Защото, Колеги – разгорещяваше се
Тюфлеков – истината е такава, каквато ние я казваме. И няма значение кой, дали
други политици, дали журналисти, дали граждани ще казват какви сме, важното е,
че ние сме носители на истината, защото има само една истина, която трябва да
отстояваме и това е нашата.
-
Браво – скочи бурно ръкопляскайки Ярков,
последван от мнозинството в залата. Това беше неговият Човек, за който бе готов
да скочи зад влака. Той признаваше само една истина, своята и кой-какво казва,
няма значение, защото другата истина, не е тяхната истина, значи е лъжа.
-
Громете враговете, Приятели – вдигаше тон
Тюфлеков – Ако Ви хванат, че взимате някой лев за изборите, те лъжат, защото
Вие си взимате пари дадени назаем. Ако някой Ви снима, че нарушавате пътните
правила, той лъже, защото Вие познавате Правилника по-добре от него и знаете,
че Правилникът е написан, за да помага на хората, значи на нас. Ако кажете нещо
за някой, за жена му, за детето му, за майка му или баща му, значи те са
такива, защото Вие сте носители на Истината. А тя е такава, каквато Вие я
казвате.
Залата избухна в поредните
овации. По-голяма част от делегатите, бяха свикнали да постигат целите си кой с
дребно мошеничество, кой с някоя лъжа, кой с измама, кой с определени части на
тялото си, а сега пред всички се очертаваше перспективата, това да се окаже
правилно и те да почнат да управляват.
Само момчетата на Витьо Шаолина
се споглеждаха озадачени. Те бяха свикнали на доста по-мъжки отношения, в които
правдата и неправдата лесно се възстановяваха с един здрав шамар, а отношенията
между тях и другите се подчиняваха на понятия за чест и мъжкарство.
-
Копеле, какво става тука – наведе се един от
спортистите към Витьо – Каква е тази откачалница, дето ни доведе?
-
Мълчи, копеле – процеди през зъби Витьо-
Натискай си парцалите и пляскай.
Залата беше стигнала почти до
душевен оргазъм. Мечтите за неизмеримите възможности, които Тюфлеков чертаеше
пред делегатите си за неизброими печалби от власт, а значи и мангизи достигаше
своето кресчендо. Един започна да скандира името на Лидера, после втори, трети…
Скоро цялата зала повтаряше в захлас „Тюфлеков, Тюфлеков“. Яким, наравно с
всички, бе обхванат от неописуема вяра в светлото бъдеще. Мъжки сълзи се
стичаха по набразденото му от шарка лице и оттам падаха върху жълтата блуза. В
този момент, той беше готов да направи всичко, защото чувстваше как Светът ще
застане в краката му.
Яким си спомни стотиците
унижения, които бе преживял като младеж. И щеше да си отмъсти за тях, само да
се докопа до властта. Щеше да си отмъсти на онзи полицай, който го арестува,
докато мирно пребъркваше един апартамент. Вярно, че се полакоми и продаде
едното бижу на известен лихвар, а то беше уникално и на другия ден се отзова в
килиите, а един оперативен работник така му крещеше, че обзелата го паника
разреди мехура му и около крака му се образува издайническа локва, която
напълно уби всяко желание да се прави на мъж. Вече нямаше значение, и
напикаването от страх, бе последвано от сълзи, които изненадаха и опитния
полицай. То не бяха вайкания, не бяха обещания, не бяха признания в любов. Беше
готов дори да отвори устни и да предложи френска благодарност на ченгето, което
явно не се оказа любител на възможността да опита благодарностите, на които бе
готов Яким. Така бе регистриран за първи път, а като криминален прякор му
лепнаха „пикльото“.
Сега щеше да си отмъсти за това
унижение, на което го подложиха тогава. Колко нощи след това плака, докато
преодолее шока от първият арест. Но само да стане някой във властта, щяха да
видят те.
Очите му френетично хвърляха
светкавици, докато изправен ръкопляскаше бурно и скандираше името на Лидера.
Около него хората, заразени от общото настроение бяха изпаднали в екстаз. Дори
Сливка бе забравила неудовлетвореността си от предната нощ и в момента си
наваксваше с оргазмите, пък било те и душевни. Погледът й се премести от
Тюфлеков на трибуната, към нейния личен Лидер и Шеф, а очите й говориха за
готовност да го следва навсякъде, дори ако се наложи и през още хиляди легла,
до пълното влизане във Властта, каквито обещания щедро се лееха от Президиума.
Само русата Дева и момчетата на
ВитьоШао-лина се споглеждаха и се подхилкваха.
-
Аз, като стана Министър-Председател, всички Ви
ша оправя – изсипа нова порция оптимизъм от трибуната Тюфлеков.
Залата вече стигна до екстаз.
Едни, предимно жени и няколко явно преминали на другия бряг мъже усетиха
странна топлина в корема, породена от това предизборно обещание. Други, като
Яким си представиха момента, в който ще се въздигнат на върха на политическата
хранителна верига.
„Хубаво е да си министър, дявол
да го вземе! Власт... Чест... Слава! Министър Якимов! Най-високото стъпало, на
върха, по-нагоре небе!..." – мислите в главата му се надпреварваха в
чертането на идилични картини, без дори да подозират, както и самия Яким, че по
някакво чудо, един друг човек, преди повече от 100 години, беше изплагиатствал
въпросните мисли, които сега се рееха в главата му. Защото това си бяха мислите
на Яким Якимов, а онзи плагиат Ст. Л. Костов просто ги бе откраднал
неоторизирано от Яким, за да напише някаква си неизвестна за Яким, а
следователно и за всички останали комедия с тъпото име „Големанов“.
Въобще това, българският беше terra incognita за Яким
още от времето на Техникума за стругари, фрезисти и други фини специалисти в
родния му град. Когато го арестуваха за първи път заради тъпия апартамент и
стоя няколко дни в килиите, отсъствието му в училище, повдигна основателни
съмнения, че липсата на Яким се дължи на кърваво отмъщение, завършило с
убийството му от Преподавателката по Български език и литература. Жената
неведнъж бе споделяла в учителската стая, че ако срещне Яким някоя вечер сама,
ще отмъсти заради Кирил и Методи. Самата мисъл, че Колежката им накрая може и
да е осъществила заветния си план, изпълваше Учителите с неприкрита радост и
дори започнаха сериозно обсъждане, как най-добре да й осигурят алиби, ако стане
необходимо. Имаше дори предложения, да
говорят с нея за изравяне на трупа и изгарянето му в тъмни доби на тайно място,
с цел заличаване на всяко ДНК, даващо възможност подобен субект да се появи
отново.
Няколко дни след това, когато Яким се
появи, Директорката бе принудена да обяви тридневна дървена ваканция, поради
невъзможност да накара напилия се до безпаметност от мъка учителски колектив,
да влезе отново в час. Затова и дипломирането на Яким се превърна в празник за
Техникума и ръкоплясканията и овациите сред Учителите, когато Якимов вдигна
победоносно бележника със заветната тройка, бяха искрени.
-
Само Аз мога да спася България – продължаваше
хипнотизиращото си слово от трибуната Тюфлеков – Защото само Аз не знам, но
мога. Защото Аз успях да създам Света за 6 дни, но не седнах да си почивам на
седмия, а почнах да мисля как да извадя Държавата от батака. Мисля и плача,
Приятели, плача и мисля за бедния български народ, на бутилка шампанско Дон
Периньон и чер хайвер, заедно с моите богати приятели, които също плачат и пият
с мен. И знаете ли, вече имаме едно добро решение, резултат от това мислене.
Ние решихме, че трябва да спрем да режем кромид в черния хайвер, за да спрем да
плачем и така да остане само мисленето.
Залата изпадна в екстаз пред това гениално
просветление, което отваряше нови хоризонти пред всеки член на Партията, да
стане част от този избран елит, който можеше да си разреши да пие Louis
RoedererCristalMedalionOrfevres* с шопска салата. За членките, особено
по-младичките беше доста по-лесно. Едни крака, чифт цици, добре надути устни и
средни като качества умения в музицирането за духови инструменти, им отваряха
вратите към бленувания свят.
-
Силни сме, защото имаме това, което печели изборите –
извика Тюфлеков – Имаме много от него. Знаете ли какво е то?
-
Воля – изрева обратно залата.
-
Каква воля бе – стресна се Тюфлеков – Пари имаме,
парииии…..
Тази дума взриви и без това достигналата
до крайно напрежение атмосфера. С викове „Да живей Тюфлеков“, „България с
Тюфлека над всичко“, тълпата се люшна и заля сцената, понасяйки на ръце любимия
Вожд и Учител. Предаваха си го по въздуха от ръка на ръка, като честно трябва
да отбележим, че в това предаване из въздуха, някой недобросъвестни партийни
другари не устояха на изкушението и се възползваха от момента, да забият по един
пръст в долната част на гърба на Политика, с цел да имат после дълго какво да
миришат, ако се въздържат от ползване на сапун. Усети ги и Тюфлеков и първия
път се сепна и огледа, когато усети проникване на нечий дълъг пръст там, където
според желанието на почти 90% от българите трябваше да влезе нещо далеч
по-дебело и твърдо, но след като видя народната любов, която бликаше спонтанно
от очите на последователите си, преодоля първоначалното неудобство и се остави
на еуфорията.
„Поне си е изрязъл ноктите“ – бе
единствената мисъл на Тюфлеков, преди да се отдаде на триумфа си…
А Яким не успяваше да се приближи до Вожда
и усилията му да провре слабичките си рамена до мястото, където разни натегачи
вече го въздигаха нагоре, а той , Яким Якимов не можеше да бъде сред тях и да
демонстрира своята готовност да служи, го убиваше. Опитното му око виждаше, как
десетки пръсти проникват в любе-обвилността на Лидера и разбра, че е на път да
загуби всичко, затова с последен напън на сили и воля, успя да пробие плътните
редици пред него и със заветен щурм стигна до носещия се във въздуха Тюфлеков.
Главата на Яким се въртеше от усилие да покаже, че той е най-верен. Затова в
пристъп на отчаян опит да узакони правото си да бъде пръв сред първите, там,
където другите бяха действали с пръст, там Яким използва език.
Цялата зала занемя, пред този невероятен
жест на преклонение и готовност да служи. Тюфлеков бавно бе спуснат на земята,
а делегатите се отдръпнаха леко, оставяйки малък кръг в средата, в която
Лидерът застана срещу Ученика си. Политикът се взря в очите на Яким в опит да
види нещо в тях, но освен все-поглъщата празнота, друго не откри. Но и това бе
достатъчно. Леката влага отзад, ниско под кръста и приятното усещане не
отминаваха. Затова Тюфлеков пристъпи и прегърна Яким.
Залата избухна в ръкоплещания, а сълзите
на Яким оросиха реверите на скъпия костюм на Вожда…
-
Ти си ми най-скъп – високо каза Тюфлеков, а колената
на провинциалното момче, докоснало се за първи път до „Голямото добрутро“
поддадоха и се наложи появилия се като от нищото Витьо Шаолина да го подхване.
Тюфлеков се обърна и тръгна към фоайето,
където ги чакаше хапка и пийка, както се изразяваше, а тълпата почтително се
отваряше да му направи път. До него подтичваше Пиарката му, която вече бе преодоляла телесния дискомфорт от
факта, че още двата й крака не могат да се засекат и отъркат един в друг след
снощния тежък физически труд.
-
Ти луд ли си? – задъхано шепнеше специалистката - Пред всички да кажеш тази простотия. Не
може да делиш членовете на по-скъпи и по-малко скъпи.
-
Видя ли какво направи? – изгледа я с блеснали очи
Тюфлеков – Никой не го е правил заради мен.
-
Нарича се Федерос и е стара сексуална техника. Означава,
близане на задника на партньора.– злобно отвърна опитната в много неща
специалистка – Още гърците са го правили. Ако не беше се нагълтал с тази
мастика снощи, сигурно щеше да успееш да повториш и да ти покажа как точно се
прави. Но ти се нажюли с Пещерска и освен едно селско клатене, така и не успя
да видиш какво правим в Столицата.
-
Млъкни – скастри я Тюфлеков – А помисли как да го
въздигнем. Нека бъде моя Петър.
-
Идиот – въздъхна пиарката – Петър три пъти се е
отрекъл от Господ. Да видим колко бързо ще го направи и този селянин.
Тълпата ги пусна да излязат от залата,
след което се запътиха към балкона, за да запалят по цигара.
А местният титан на печатната преса в
малкото провинциално градче „ВСЕЛЕНСКИ ПОЩИ И БИЗНЕС”, излезе с кратка
информация:
„НА СЪБРАНИЕТО НА ПАРТИЯ БДД /Бедните да
Го Духат/, ЛИДЕРЪТ НА МЕСТНАТА СТРУКТУРА ДОКАЗА ГОТОВНОСТТА СИ ЗА ПРЕДСТОЯЩИТЕ
ИЗБОРИ”
Няма коментари:
Публикуване на коментар