ПОТОП

 

- Ядко... Ехоооо, Ядко! Отвори оченца, Ядченце... Събуди се, чадо...

Гласът натрапчиво се вмъкна в розовия сън на Ядко Всеядков, безработен от години, но въпреки това успял да заеме честно място на общински съветник и грубо изрита оттам едрогърдата мацка, вече отпуснала се примамливо върху огромното легло и тръпнеща сънят на Ядко да завърши най-накрая с обладаване. Че всяка нощ, горката жена си оставаше все започната и недовършена.И беше й писнало да се явява в съня на Всеядков.

- Айде бе, Ядко, няма да те чакам до второ пришествие. Отваряй очи и слушай какво има да ти каже твоят Бог - вече доста по-нетърпеливо и с твърди нотки прогърмя гласът.

- Господин Бюреков? – стреснато на границата на съня предположи Ядков.

- Не, опитай пак. – леко учуден го подкани Гласът.

- Господин Ковачевски? – вече търкаше очи Ядко.

- Абе твоя Бог бе, ти колко Бога имаш? – В Гласът вече се долавяха раздразнителни нотки.

- Слави Трифонов – бе третото предположение на вече разбудения Ядко, демонстриращо бързата ориентация на политическите му щения.

- Пак ядец – ядоса се Гласът – Айде ставай, мехлюзино, това не е сесия в Общината.

Ядко се надигна стреснат от суровите нотки в гласа. Всичко, което можеше да доведе до заплаха я от бой, я от нещо друго, го караха да се стегне на момента. А тонът в гласа бе направо заплашителен.

На табуретката до леглото се беше настанил белобрад старец. Дълга бяла роба се стелеше като саван около тялото му, а около главата, подобно неонова реклама, светваше и загасваше широк нимб.

- Кой си ти? - притеснено попита Ядко. Телосложението и видимата възраст на стареца не внушаваха представа за мутри или друг вид насилие, но самият факт, че се беше промъкнал неусетно в спалнята му, създаваше усещане за някаква перверзност, а Ядко много се страхуваше от всякакви перверзници.

- Аз съм Господ, Ядко. Твоят Бог. Създателят! - скромно се представи Гостът.

- Бог ли? - злобно се изсмя Ядко, все още бесен от прекъснатия еротичен сън и вече успокоен, че ако се стигне до насилие, няма начин да не успее да бутне противника на пода и да избяга. - Какъв Бог си ти, бе? Аз съм Бог! Знаеш ли колко пъти съм съден и осъждан и пак въртя схеми? Пак ме приемат и Кмет, и заместници, и Областен, дори съм избран за съветник. Бог бил. Ела да видиш как ме гледат циганите като им давам по 30 лв за гласуване, та тогава ми говори за Бог.

- Не светотатствай, Всеядов - намръщи вежди нощният гост. - Не се опитвай да сравняваш Господ с Дявола. Изправи се и слушай, човеко, какво има да ти каже твоят Бог...

- Бе ти що не предадеш сексуални привети от мен на майка си, дъртак гърчав - изригна Ядко.. - Ей сега ще звънна по телефона и ще дойдат момчетата на Гитьо Нинджакото да те опердашат. Ако не бях политик, лично щях да ти отвъртя два шамара.

Внезапно протегнатата ръка замръзна. Някаква непреодолима сила сграбчи Ядко Всеядов и повдигна от леглото. Преди да успее дори да извика, странната сила го блъсна два пъти като шкембе у дувар в близката стена, а после с магическа бързина го върза на единичен възел.

- Аааааа - изпищя Ядко ужасен, - Господиииииииии...

- Кажи, чадо - наведе се над него старецът. - Какво искаш от своя Бог. Защо викаш името Господне?

- Болииии, олеле, болииии - стенеше Ной. - Пусни ме, моля те...Нямам много, ама ще ти дам 50 лева да ме пуснеш, моля те… Болиии.

- Сега вярваш ли, че аз съм твоя Господ? - строго попита Гостът.

- Ти си, да, само ти си. Само ме пусни, моля те, Господи! - приплака Ядко и в гласа му прозвучаха нотки на религиозен страх.

Старецът махна небрежно с ръка и като по чудо болката изчезна, а усетилия издайническа влага около чатала Съветник се отзова кротко изтегнат на спалнята.

- Прости ми, Боже, че не те познах! - преклонено прошепна Ядко.

- ОК, простено да ти е - нетърпеливо измърмори Господ и се приведе поверително напред. - Сега слушай внимателно, чадо мое, какво ще ти кажа. Няма да повтарям. Ти, Ядко, бе избран единствен, от мен да спасиш живота земен. Скоро ще изпратя Потоп на тази земя, както направих преди десетки хиляди години. Ти, Ядко, си този, когото избрах да построи огромен кораб, наречен ковчег. Когато дойде времето на Потопа, ще качиш семейството си - жената, трите си деца и по една двойка от всяка жива твар, която пъпли по тази грешна земя. Когато водата спадне, вие всички ще създадете един нов, по-добър свят...

- Кораб? - с недоверие го погледна Ядко. - Потоп? Айде стига, бе. За какво ти е да се напрягаш толкова. Що не си гледаш старините, ами си се хванал да се правиш на синя каска?

- Ах, ти, грешнико! - с ярост изрева Бог и вдигна с една ръка Ядко от леглото. - Как смееш да противоречиш на словата Божи...

- Чакай, съжалявам - заизвива се Вседков. - Пусни ме. Ще направя каквото искаш.

Старецът го пусна бавно на леглото с изражение на явна досада и приседна отново на табуретката.

- Въпроси?

- Амиииии, каква ще е моята далавера от това? Все пак аз съм бизнесмен и знаеш, трябва да изкарам нещо.

- Ще оцелееш и ще създадеш един нов, по-добър свят – обясни Бога.

- Че ква далавера има в това? – сви рамена Ядко – Поне да измислим някой проект да пусна в Общината, да дадат някой лев за Кораба. Щото без пари как ще го строя?

- Не ти трябват пари, аз съм осигурил материала – махна успокоително с ръка Господ.

- А, така бива. А там, дето каза за новия живот, нали си Господ..., не може ли да не е с жената? Има една колежка съветничка, много помага момичето. Изпълнително, умно. Ще е много полезна. А и гола изглежда по-добре, да ти кажа честно. По-лесно ще е там, оня номер с ябълката.

- Грешнико! - прогърмя гласът Божи.

- Добре де, добре, явно не може - сви се примирено Ядко. - Ама аз не знам как се прави кораб. Пише ли го в Уикипедия, щото не съм поглеждал. А и всичките тези животни..., като огладнеят посред Потопа, да не вземат да ни изядат нас и после нов живот - таратанци...

- Споко - махна небрежно с ръка Господ, - донесъл съм ти чертежи. Дървения материал съм го складирал отзад в двора. С животните ще е лесно, те са божи твари, аз ще се погрижа... Друго?

- Не, Господи... Все пак да оставиш номера на мобилния си, в случай на нужда... Само при спешност, разбира се.

- Да бе, да... - иронизира го Господ. - Няма да стане! Оттук нататък си сам, това е твоята повеля Чадо. Трябвам ли ти - връзка чрез арменския поп...

- Защо избра мен, Господи? - смирено попита за последно Ядко.

- Ами отдавна те наблюдавам, оправно момче си. А и много умни станаха тези хора, почнаха да забравят кой е Пътя и Истината, и Живота. - спря се за секунда Господ. – А ти си много подходящ за новите люде. Прости, но убедени, че знаят. Преди много хиляди години един евреин се справи с тази задача. И се справи добре. Обаче после не мож се отърва от претенции. От мен да знаеш, никога не работи с евреин. Ще ти напомня всеки ден, колко много работа е свършил за теб. Така че стискам ти палци и дерзай... Аз бягам, че трябва бая още вода да измисля отнякъде. За Потопа... И помни, на 30 почва началото на края. Имаш 29 дни.

Чу се пукване и в стаята замириса на статично електричество. Образът на стареца изчезна в нищото, а Ядко заби поглед в тавана. Така, мислейки схеми, дочака утрото.

Когато цялото семейство се събра на закуска, Избраният подробно разказа на жена си за среднощното височайше посещение и отговорната задача. Първата реакция беше далеч от очакванията му. Женицата избухна в сълзи и зави на умряло:

- Ядчо, Ядчице... На кого ни оставяш, Ядчинценчице... Ще те приберат я в Раднево, я в Карлуково, Ядче... Какво ще правя без теб, Ядче...? Ще разбере какви ги говориш онзи мръсник, как му беше името, от Телевизията, а Нарцисов, направо ще звъни на Бърза помощ да дойдат да те приберат.

Ядко се сви, подобно сгърчен пенсионерски орган в студена нощ, като чу името на омразния си враг. Вече години този зъл гений, Нарцисов не му даваше мира. Понякога имаше чувството, че непрекъснато някой го следи. Дори и у тях. Непрекъснато, този мръсник се упражняваше в риторика по телевизията, но поне, трябваше да признае, културно обясняваше всички непознати думи за Ядко, които често ползваше.

-   Мълчи ма – сопна й се Всеядков – Всичко е уредено. Трай да видя как да уредя с нещо да излъжа Кмета и да взема някой лев. А Нарцисов  ще го отсвиря и ще направим един по-добър свят, в който няма да има разни гении, с които за да говориш, ти трябва речник.

В този момент на входната вратата се почука. Ядко отвори и се отзова лице в лице с Началника на Общинска полиция.

- Здравейте Господин Всеядков! Гледам отзад бая дървесина сте посъбрал. Скатали сте колкото една гора. Ще взема да реша, че изсичането на горите, дето всички скачат срещу него е Ваше дело.

- Той, материалът е от Господ – отговори наперено Ядко.

- От Бойко? - недоверчиво запита Началника на Общинска охрана – Не знаех, че сте толкова близки и комуникирате.

- Не, от Господ - натърти Ной.

- Разбрах де, разбрах - намигна Общинският, - няма нужда от толкоз конспирация пред мен. Партизански имена и друго... Не знаех, че се знаете. Айде, мини някой ден да се видим в офиса. Току виж, реши се да те сложим депутатска листа. МОже и да водиш,кой знае.Да не ме забравиш, ей...

- Ще видим – наперено изгледа събеседника на прага си Ядко – Нещо не се справяш напоследък. Гледай да се стегнеш, че да не се уволняваме.

- Разбира се, господин Всеядков – върна се към официалния тон и заотстъпва по стълбището Представителят на Общината – Ще си взема бележка.

Ядко затвори вратата и тихо изцвили от кеф. Работеше, мамка му. Каква сила е да бъдеш Бог. Само да мине тоя потоп и щеше да се позамисли как да се уреди с  тази работа. Да стане Бог. Все пак бе по-млад, по-хубав, дори костюм имаше, а не някакъв си бял чувал, като онзи изкуфял Старец.

След час Ядко гордо спря жълтия си автомобил пред служебния вход на Общината, правейки невъзможен достъпа до него и против всички противопожарни правила, но Правилата бяха за другите, а той бе говорил с Господ.

Минута по-късно нахлу в Кабинета на Кмета, прекъсвайки важна среща и изстреля.

-   Кмете, трябва да говоря с теб. Спешно.

-   Айде да е след малко – раздразнен от неуважителното нахлуване се надигна Градоначалникът – Виждаш има важна оперативка.

-   Спешно е – настоя Ядко – Въпрос на живот и смърт.

-   КОлеги – обърна се към останалите наредени около масата Кметът – Нека прекъснем за 10 мин. Виждате, че явно тази възбуда си има причина.

Хората около заседателната маса се надигнаха и мърморейки заизлизаха, докато Кабинетът се изпразни.

-   Какво има? – леко притеснен и видимо раздразнен попита Кметът.

-   Виж сега. – стих глас, поверително започна да разказва Ядко.

-   Тази вечер бях посетен от Господ.

Кметът внимателно се взря в очите на Ядко, търсейки да види големината на зениците му, но установи само, че явно не е под въздействието на наркотици.

-   Кой Господ точно, разбра ли? – с едва доловима ирония в гласа попита Кмета. – Да не би да е била някоя Богиня и да сте прекалили с алкохола?

-   Не бе, слушай – отрицателно поклати глава Всеядов и почна да разказва, като не спираше да ходи напред- назад.

-   Значи потоп – замислено се почеса по главата Градоначалникът.

-   Да, повсеместен. Затова искам да те помоля, да притиснеш нещата там с моя проект за спа-центъра в Малиново. Да не се занимавам после с новата администрация. След Потопа.

-   Трябва ли да предупредим гражданите? – вече не криейки сарказма си попита Кметът – Все пак знаеш, наш дълг е да се грижим за тях.

-   Абе, мани ги бе – махна небрежно с ръка Ядко – Какво си се загрижил за разни неудачници? Казах ти, всички ще изгинат, а аз ще създам нова раса.

-   Ти? Браво – засмя се Кметът

-   Е, ще те взема и теб на Кораба, да видиш че ценя, като някой ми помогне.

-   Ами добре,- изправи се Кметът – Ще се готвя и обади се като стане време да дойда на Кораба.

-   А там за проектчето? – попита ставайки Ядко.

-   Ще го уредим, веднага след Потопа –успокоително го потупа Градоначалникът и като го изпрати до вратата, се обърна към чакащите отвън – Заповядайте, Колеги да продължим, че май не остава много време да свършим всички замислени задачи.

Всеядков съзаклятнически намигна на Кмета и изскочи навън.

„Да те взема ли? – мислеше си той – Ща те взема, ама таратанци. В Новият свят Кметове не ми трябват. Аз ще съм Кмет, аз ще съм Министър, Аз ще съм Бог!“

Същият ден, Ядко Всеядков нае работници, които започнаха да сглобяват кораба по предоставените му свише чертежи. Обеща им, че ще плати за работата на 30 число в края на месеца и обеща сериозни надници, ако успеят да се справят до 29 ти.

Работата закипя и скелетът на Спасителният Кораб, бавно започна да се оформя.

Ядко непрекъснато се оглеждаше и почна да му се струва, че материалът ще дойде в повечко, затова успя да шътне една немалка част от него на един български турчин, който се занимаваше основно с износ на българската гора в Анадола.

Животните започнаха да пристигат по двойки и скоро станаха най-голямата атракция на живеещите наоколо, които до такава степен бяха свикнали с номерата на Ядко, че просто приеха огромния зоопарк под прозорците им, като някаква поредна схема с диви животни, които да сурне за някой лев и общо благо.

И точно в името на Обществото, Ядко на бърза ръка успя с приятели да опука антилопите, подари кожата на мечките на Нинджакото, който си падаше по лова. Последваха ги тигрите, бизоните, калканите, шараните, фазаните… Дните и вечерите се събраха в един безкраен купон за приятели.

Няколко дни преди крайния срок, Ядко бе измъкнат от купона по изричното настояване на ръководителя на строителите.

-   Господин Всеядков, имаме проблем. – загрижено започна Човекът – Няма дървен материал за обшивката. Скелето е готово, но онзи турчин е прибрал всичко останало от дъските и сега има само един гол скелет, а идва 29 ти.

-   Хм – замисли се Ядко – Абе виж там какво може да се направи. Я го обшийте с вестници и му ударете една боя отгоре.

-   Как така с вестници, Господине? Невярващ на ушите си смаяно го изгледа Човекът – Ами така ще потъне.

-   Спокойно бе – потупа го Ядко – Вие го завършете да изглежда, че е готов, а аз после ще му мисля.

Ядко Всеядков се върна обратно на купона, като се подхилваше под мустак. Този Господ се оказа такава шматка, направо да не повярва Човек. Кораб ще му строи. Потоп. Що приятели бе направил покрай непрекъснатите екзотични гуляи, дето след това ще му дават по едно рамо. Що девойчета се хвърляха на врата му, когато палеше с уиски барабаните на оркестъра. Потоп, да бе да…

И тогава заваля...

Отначало само закапа. Нарядко. После почна да се сипе на едри капки. Накрая тежки струи, като потоци се заизливаха отгоре. Валеше непрекъснато. 40 дни и нощи. Телевизиите показваха покъртителни кадри как една след друга изчезваха под вълните държава след държава. После и телевизиите спряха, потънали в Божия гняв.

Ядко трепереше до завършения Ковчег, молейки се да му се размине. Всичко се бе наредило така добре този месец. Гуляи, жени, уважение и всичко свършваше така безславно. Добре, че поне щеше да се спаси…

Внезапно го връхлетя огромна тълпа от гуляйджиите, все министри, депутати, кметове, мутри, бизнесмени. Всички, награбили кой каквото може, се блъскаха и катереха, ритаха, псуваха в опит да се качат на спасителното средство.

- Чакайте, това си е моят ковчег! - опита се да ги спре Ядко.

- Имаш ли документ за него? - изрева един Министър.

- А разрешително за капитан имаш ли? - включи се чиновник от Министерството на транспорта. - Как без документ ще управляваш такъв тонаж?

- От коя Партия си ти бе, ренегат? - изпищя един партиен лидер, известен най-вече с факта, че можеше да открие новина във всяко нощно гърне, при условие, че е пълно.

Нинджаката  дори не си направи труда да отговори. Трясна му два юмрука в изненаданата физиономия и за по-сигурно го подпря с ъперкут отдолу в брадичката.

- Трябва да спася Света, животните - вайкаше се Ядко. - Господ иска от мен това...

- Какви животни бе – изсмя се един Депутат – Нали всичко изядохме. Я се огледай, къде виждаш животни освен нас?

- Господ ще те разбере - потупа го по рамото друг добре разпознаваем Политик, защото анусът му бе по-сниман от лицето му.

- Ако не Господ, тогава Аллах - добави един турчеещ се циганин, седяш до него в Общинския съвет..

.

- Ядко, Яденце – дочу писъците на жена си Всеядков и това го подтикна да скочи на борда при цялата пасмина и смело извика:

- Напред, пълен напред…

Големият КОраб се заклати и бавно се отдели от степелите. Около тях се давеха хора, изчезваха познати лица, но Ядко Всеядков не виждаше нищо. Той бе вперил поглед напред, към бъдещето, където го очакваше една нова генерация, създадена от него…

А заедно с него в бъдещето се бяха взрели и всички, успели да се докопат до борда дърти политици и млади девойчета.

И не усетиха, когато вестниците поддадоха и Корабът започна да потъва. Леко и внимателно. За да не ги уплаши. А после по-бързо.

И по-бързо.

Писъците им заглъхнаха под водата.

- Мамка му стара - изруга Бог, - от този Ядко и чеп за буре не ставаше, ама пусто доверие…

После Господ свали бялата роба, която носеше като дегизировка, изправи едро тяло и опъна по шевовете генералската униформа, която обличаше веднага, щом се прибереше след Заседание на Министерския съвет.

- Цецо, айде да се хващаме, че Новият свят мен чака. Само че този път няма да се изхвърлям за 6 дни, за 6 месеца ще го спретна…

-//-

Лампата рязко разкъса мрака в стаята и измъкна от обятията на кошмара Ядко Всеядков. Задъхан той седна в леглото и трескаво се заопипва, за да се увери, че е жив.

-   Айде, пациентите, време е за хапчетата – строгият глас на старшата сестра, школуван с дългогодишни тренировки от мъжа й, старшина в близкото поделение разцепи тишината.

-   Ядко, какво се опипваш бе- спря до него Церберът в бяло и му подаде две сини, едно червено и няколко жълти и бели хапчета. – Да не би пак да ти се е явил Господ, че знаеш, Докторът каза, ако слушаш, да те пуснем за Събота и Неделя да се прибереш.

Ядко глътна наведнъж цялата шепа медикаменти и пак се отпусна на гръб. Мълчеше, защото не искаше да му отрежат отпуската. Така искаше да види родния Димитровград.

Оставаха само два дни до Събота, а в Психиатрична болница „Д-р Георги Кисьов” – Раднево, започваше поредният напрегнат ден.